– Какво става? Къде е?– въпросите ехтяха от радиостанцията, но отговор не последва.
„Ако сега нещо се обърка, ще стане страшно!” – помисли си Стефан. Вече беше съвсем тъмно и колкото и да се взираше нямаше шанс да види нещо повече от началото на въжето, което висеше от Мальовица и потъваше в бездънната пропаст пред него. Орловец беше покрит с черното наметало на нощта. Напрежението се стовари върху раменете му. „Ами какво, ако Дани е напълно измръзнал и не може да се движи или му е прилошало, или е загубил съзнание? Защо, по дяволите, не отговаря по радиостанцията?” – въпросите се блъскаха в съзнанието му.
– Виждате ли го? – изстреля Стефан в тъмнината.
– Не – чу се гласът на Мони от радиостанцията – Има облак.
Минутите започнаха да се нижат под оглушителните удари на сърцето му….
Гласовете им почти не се чуваха вече. Облакът беше толкова гъст, сякаш искаше да го погълне. Радиостанцията изпращя и издъхна в ръката му. „Супер! Сега вече съм съвсем сам.” – помисли си. Под него зееше 200-метрова пропаст, вятърът безмилостно брулеше лицето му, краката му започнаха да измръзват. Беше тъмно, самотно, страшно…
Това е част от една истинска история. Историята на един български рекорд. Рекорд, който се ражда от страстта на 2 момчета към планината, въжетата и екстремните изживявания.
Всеки е чувал за рекордите на Гинес и знае, че сред купищата безумни такива има и редица стойностни постижения. И част от тях са на български атлети. Такива като двуметровият скок на Стефка Костадинова (по-точно 2,09 м), най-бързото преплуване на 1 км в ледени води на Петър Стойчев (за 12 мин. и 16сек.), индивидуалното гребане на Румяна Нейкова (7 мин., 7сек. и 71 стотни).
Рекордът, за който ще ви разкажа днес е точно толкова впечатляващ и вече 9 години не е подобрен. Това е Рекордът на Гинес за най-дълъг алпийски траверс – 1550 м, преминат от Даниел Стефанов на 19.09.2008 г.
Помните ли началото на „Катерачът”, където Силвестър Сталоун виси на едно въже над една пропаст и нещо се обърква? Нещо такова, но не на филм, а в реалния живот и не в Алпите, а в Рила, между вр. Мальовица (2729 м) и вр. Орловец (2685 м). В епицентъра на събитието са двама приятели – проектантът Стефан Симовски и икономистът Даниел Стефанов. Две момчета, запалени по спорта, катеренето, колоезденето и като цяло активния начин на живот. Девет години по-късно, те все още с вълнение си спомнят славните дни, в които са сбъдвали своята мечта – да опънат най-дългия тролей в света. За това колко трудно, емоционално, страшно, опасно и удовлетворяващо е да се пребориш със самия себе си, как една шега се превръща в мечта, мечтата в план, а планът в световен рекорд, ще ни разкажат самите те:
Интервю
Какво всъщност представлява тиролският траверс?
Даниел: Тиролски траверс, най-общо казано, е въже, опънато между две точки – обикновено това са големи височини с пропаст между тях. Получава се нещо като мост. Идеята е, че се прави много по-бързо от изграждането на мост и се ползва за сравнително кратко време. По него прекарват хора и товари. Използва се при експедиции, за преодоляване на трудно достъпни места. Веднъж опънат, тролеят би могъл да спести много време и усилия на цялата група.
Защо точно тролей?
Стефан: По това време с Дани бяхме запалени по всякакви дейности свързани с въжета – рапели, люлки, дори катерене, но тролеите ни бяха най-интересни, защото са най-трудни за опъване
Как и на кого му хрумна идеята за рекорд?
Стефан: При една разходка до вр. Мальовица с Мони (Симеон Танчев – едно от момчетата, които участват в поставянето на рекорда – бел.авт. ), той възкликна “Представете си какво би било да опънем въже до Орловец?”. Беше шега, която започна да зрее в главите ни с Дани и постепенно премина в план за поставяне на световен рекорд.
Даниел: От няколко години вече се занимавахме да опъваме тролеи и винаги се радвахме, когато успеем да опънем някой дълъг. Стефан беше основният организатор. За разлика от всички предишни тролеи, които опъвахме просто за удоволствие, тук всичко беше съобразено с идеята, че ще кандидатстваме за поставяне на рекорд.
Знаехте ли, че вече има такъв рекорд?
Стефан: Когато започнахме да го обмисляме сериозно – проверихме. Имаше такъв рекорд. Беше около 800м, поставен от словенци.
Колко време се организира нещо такова? Какво е нужно за подготовката? Какви средства са необходими?
Даниел: Подготовката отне няколко месеца. Нужно беше да се премислят подробностите, да се огледа терена и да се направят замервания, да се събере подходящ екип, да се поръчат специални въжета. Бяха поръчани две въжета от по 1700 метра, които се изработваха един месец и бяха доставени буквално в деня преди тръгването. Само те струваха няколко хиляди лева. За сравнение ще кажа, че най-дългото стандартно алпийско въже, за което аз съм чувал, е 200 м. На нас обаче това не ни вършеше работа, защото не искахме да има възли. После трябваше да изнесем всичкия инвентар, палатки и храна до лагера ни на Еленино езеро, под връх Мальовица. Доста тигели нагоре – надолу направихме.
Стефан: За самото опъване на тролея трябваше да се разделим на групи: една група се качваше на върха и пускаше 300-метрово въже от там, друга група връзваше края на дългото въже (1700 м) за 300-метровото въже и по този начин го издърпваше и фиксираше на върха, трета група разстилаше въжето по трасето. Така първо фиксирахме двете въжета от едната страна, после натягахме тролея от другата. За тази част бяхме добре подготвени, инженерният екип беше направил един специален датчик, който измерваше усилията в тролейните въжета и ни показваше колко трябва да бъдат обтегнати.
Кое беше най-интересното?
Стефан: Организацията, планирането, подготовката, изпълнението, трудностите. Беше интересно на всяка стъпка.
Дани: Доста интересно беше, когато качвахме и сваляхме въжето. Понеже беше много тежко, го разпределихме на шест човека по 25 кг., но все пак нали е едно въже и шестимата трябваше да вървят в едно темпо, навързани като керван. Та един като спре и целият керван с него.
Но определено най-интересна беше реакцията на Катя – тогавашната хижарка на хижа Мальовица. Аз и се обадих по телефона, представих групата ни като група алпинисти и я попитах дали може да ни съдейства да качим двете въжета с УАЗ-ката до хижата. Преди да разбере за какви точно въжета става дума тя отговори: „Какви сте такива алпинисти, щом не можете сами да си качите въжетата!“ – и затвори телефона.
Кое беше най-трудното?
Стефан: Да качим и прекараме въжетата по трасето на тролея. Това е тежка физическа работа, свързана с много трудности, породени от трасето.
Даниел: Спомням си, че една от групите оплете едно от големите въжета и доста време им отне да го разплетат. Не е лесно да отплетеш 1700 метра въже, поставено в няколко раници. Падна голямо прехвърляне на раници наляво надясно, всички се изнервиха, започна да се стъмва, не беше никак забавно…
Кое беше най-неочакваното?
Даниел: За мен лично, най-неочакваното беше, че всички съвсем искрено се раздадоха за идеята. Това направи цялата хамалогия много приятна. Също така имаше много приятели и познати, които като разбраха, че се прави такъв тролей, сами дойдоха да помагат. Такива моменти са рядкост и затова е много е хубаво да се усети този дух на сплотеност.
От колко човека се състоеше екипът ви?
Стефан: Основните бяхме осем човека – ние с Дани, Симеон Танчев, Светослав Митев, Кирил Дживджанов – Дживи, Момчил Велчев, Александър Пенков и Милен Василев, но впоследствие се включиха и много други хора.
Един от екипа ви вече го няма…
Стефан: Да… Момчи загина в лавината над хижа „Яворов”. Той беше машина, обичаше да катери, обичаше планината, живота… Голяма трагедия… Радвам се, че беше част от всичко това…
Колко точно е опасно едно такова начинание? Къде можеше да се обърка нещо?
Стефан: Ще излъжа, ако кажа, че е безопасно. В екипа ни имаше хора с доста опит в планината и работа с въжета, но има много фактори които не могат да бъдат напълно предвидени:
- Времето
- Пускането на дълги рапели (повече от 200 метра) крие сериозна опасност от протриване на въжето в остри скали в следствие на елонгацията (процентно удължаване на въжето при статично натоварване – бел.авт.)
- При тролей с подобна дължина усилията във въжетата нарастват значително. Възможността на претрием въжето по време на прекарването му между върховете е голяма, което комбинирано с големите усилия в него увеличава риска от скъсване.
- Най-рисковия момент беше при преминаването на Дани по тролея. В този момент ако той загуби съзнание или се паникьоса, могат да бъдат допуснати много грешки при последващите действия.
Къде се обърка нещо?
Даниел: Времето се обърка. Не беше много според плана. Точно бяхме опънали първото въже и дойде буря. Наложи се да прекъснем подготовката за няколко дни и след това да продължим отново. Не бяхме успели да натегнем добре въжето и докато е бушувала бурята то се е трило в камък и се беше претрило по средата. Трябваше да изрежем увредения участък и да съединим двете части с възел, което много искахме да избегнем – защото всеки възел отслабва въжето. Също и при самото опъване на тролея аз допуснах грешка – усуках въжетата в единия край, и това после ми коства много усилия при преминаването.
Кое беше най-страшното?
Даниел:: Най-страшна беше мисълта, че може би все пак не сме дообмислили някой детайл, или че нашият математик Кирил Дживджанов – Дживи, който беше смятал натоварванията на въжето, може да е сбъркал нещо. Спомням си, че като тръгвах си казах – „Дори и нещо супер много да се обърка, поне ще си умра на красиво място”. Беше на шега, но винаги има риск.
Стефан: Дани беше изминал почти цялата дължина по тролея. Беше много уморен и измръзнал. Вече беше тъмно и много студено. Двамата с Дживи стояхме на вр. Мальовица и чакахме успешното преминаване на Дани по тролея. Комуникирахме с Мони по радиостанциите. Той беше на Орловец и ни казваше още колко остава. Последваха едни 15 минути в които комуникацията спря. Чуваха са само въпроси от лагера “Какво става?”, “Докъде стигна?”, “Още колко остава?”, но без никакъв отговор. Това беше моментът, в който се притесних. На всяко друго място по тролея, ако нещо се случеше с Дани, можеше да отпуснем въжетата и плавно да го свалим на земята, но в подножието на Орловец, ако не е способен да отключи самозадържащия механизъм, щеше да увисне на скалите и трябваше на тъмно и студено някой да се спусне до него и да му окаже помощ. Това щеше да е доста рискована и опасна операция.
Дани, ти си се „возил” на тролея около 400 метра, а останалите буквално си се издърпвал с ръце метър по метър. И всичко това за повече от 5 часа. Беше ли те страх?
Даниел: Разбира се! Височината все пак си оказва влияние. Когато по едно време влязох в облак се чувствах като последния човек на Земята– откъснат от всичко и всички. Помня, че до едно време ползвах радиостанцията, но после ѝ паднаха батериите. В последния половин час започнаха да ми измръзват краката. И то именно заради усукването на въжетата. Докато чаках екипа да отплете въжетата трябваше да стоя неподвижен и измръзнах. Когато човек виси дълго време в алпийска седалка, коланите притискат краката му и намаляват кръвообращението. На въжето също така човек няма къде да се скрие от вятъра. В онзи момент не ми беше никак весело.
Кога се почувства адски уморен? Мислел ли си да се откажеш?
Даниел: Докато преминавах тролея се бях концентрирал върху това, което трябваше да правя. Умората идваше и си отиваше и продължавах напред. Чувствах се така, както се чувства всеки, когато се опитва да свърши някаква трудна работа – стиска зъби и действа. Не съм мислил да се отказвам, нямаше връщане назад. Как така ще се откажа, а всички усилия, които положихме? Най-уморен се почувствах, когато слязохме от планината. Преди това се бях мобилизирал и не си позволявах да се отпускам.
Какво те окуражаваше?
Даниел: Мисълта, че ще успеем.
Защо го направихте?
Даниел: Предполагам поради същата причина, поради която всички хора тестват границите на възможностите си. Направихме го за идеята – нямаше финансови облаги или някакви други стимули. Дори и след това, може да се каже, че не се разчу особено.
Какви качества трябва да притежаваш, за да влезеш в рекордите на Гинес?
Стефан: Може би да си много тежък, много висок или много нисък. Да имаш много дълги крака или нокти. Да можеш да ядеш много или да си задържаш въздуха за дълго време.
В нашия случай самият рекорд не беше самоцел. Просто направихме нещо, което обичаме, но го направихме по-мащабно.
Даниел: В нашия случай – да имаш добра подготовка, добър екип и добра екипировка.
Как се почувствахте, когато от Гинес ви отговориха, че рекордът ви е признат?
Стефан: Бяхме радостни и удовлетворени. С Дани свършихме и доста документална работа за узаконяване на опита. Щях да се почувствам много неприятно ако ни отхвърлят, защото всеки беше дал много от себе си.
Това ли е най-интересната ти история, в която е замесен тролей?
Даниел: Има и други, но тази е най-приятната. Да кажем, че не всички други са завършвали толкова благополучно…
Стефан: Да! Страхотна атмосфера, страхотни хора. Мотивация, желание, комбинирани с планина и въжета. Доста тролеи опънахме преди този и няколко след това. При последния ни тролей Дани си счупи крака и се възстановява почти година. Сега като се замисля на мястото, на което се случи този инцидент опънахме и първия си тролей…Затворихме кръга, един вид.
Би ли направил нещо подобно отново?
Стефан: Подобни проекти ме карат да се чувствам жив. Няколко пъти сме си говорили, че ако ни подобрят опита, ще отидем и ще опънем въже между вр. Вихрен и вр. Тодорка. Това е доста амбициозно и малко граничи с фантазия (разстоянието е около 3 километра) и е по-скоро шега. Но ако въпросът е дали бих искал – отговорът е категоричен – разбира се, ДА!
Даниел: С подходящите хора – определено!
Вдъхновяваща история от двама българи, които без много шум са дали своя принос за доброто име на България. Докато си спомняха поставянето на рекорда, Дани подметна, че знае много хубаво място за опъване на тролей при Триградското ждрело. Кой знае, може би ще опънат следващия си тролей съвсем скоро.
Интересен е фактът, че в месеците, в които са изчаквали отговора от Гинес, екип от Австралия също така е направил опит да подобри тогавашния рекорд от 800м с тролей с дължина от 1200м. Когато, обаче, са изпратили своя опит на Гинес отговорът е бил, че вече има по-дълъг тролей и от досегашния и от техния. Браво, момчета!
А ако имате и вие интересна, вдъхновяваща, мотивираща, зареждаща, опасна или прекрасна история, свързана със спорт, планински преход, морско плаване или каквато и да е активна дейност – пишете ни! Ние от Varrio Sport ще се радваме да я предадем нататък!
Автор: Натали Шарве
